Category Archives: Блог

Пораствам. Родена през декември


Пораствам. Всяка година през декември се търкулва годината и някъде по средата на месеца и аз добавям по още една  нова година към моя живот. Време, за дълги разходки в снега. Студът и бялата зима, не ме плашат, те ми действат заздравително, събуждат всяка клетка в тялото ми и я карат да се бори и съпротивлява. Да съм жива и да се усещам всяка част от себе си, това е привилегия, както и това, че се движа.

Порастваш и боли когато се променяш като човек, когато се отърсваш от стари навици, когато започваш да се вглеждаш  и да изваждаш от дълбоката ракла на душата грешките на това, което е било, когато се бориш със страха да продължиш напред и когато се опитваш да спреш да лъжеш сам себе си. Най-болезнено е, когато се наложи внезапно.

С порастването се изправям пред много избори. И вече знам, че най-правилният е този, при който сърцето се връща винаги след всички останали възможности.

Пораствам и знам, че това, което си искал или чувствал днес, не може да го заличиш утре с лека ръка, просто защото искаш. Сърцето и ума са две различни неща. Научих, че и трябва да се ценят хубавите моменти, защото те се превръщат някой ден в красив спомен. Научих се, че е много важно да не мълчиш, а да кажеш какво чувстваш, да бъдеш смел, за да не останеш за дълго в обятията на самосъжалението.

В търсене на по-добрите хора, по-добрата любов, по-добрата възможност, по-добрата работа, често не правим правилната оценка и се надяваме на нещо повече, и  повече и понякога в този си стремеж не може да познаем истинските хора на време.

С времето се уча да приемам, да знам, къде е моето място.  Да не съдя  хората, за това, което са, различни сме. За мен вече не съществуват крайностите. Опознавам и давам шанс, ако имам желание, опитвам да намеря допирната точка или просто да разбера. Когато видя, че не получавам насрещно уважение  си тръгвам. Тихо, не оставям буря след себе си, ако няма нужда от това.

С времето се уча да приемам и себе си, такава каквато съм и се опитвам да променя или подобря това, което не харесвам. Не се влияя от мнение и думи, когато взимам решение. Мога да се уча от всеки, било то по-голям или по-малък от мен. Не държа моята дума да е последната. Приемам по- спокойно грешките и ги преценявам според това поправими ли са или не са поправими. Греша и позволявам да сгрешат. Някои битки и спорове са излишни, някои думи понякога идват в повече. Опитвам се да наблюдавам ситуацията от страни и да не действам импулсивно.  Гнева е лош приятел, а гордостта лош съветник. Знам, че там, където си сгрешил, ще се върнеш.Всичко в този живот става с други хора. Сам човек не е за никъде.

Пораствам, но в ума ми приказният завършек винаги има своето място, доброто винаги печели, справедливостта възтържествува, така съм устроена, няма да се промени. Знам че живота не е приказка и не вярвам в приказни герои. Не се радвам на грешките и паденията на хората, наблюдавам и гледам да науча урок чрез тях. По-лесно прощавам. Пътят от „Осанна!„ до„Разпни го!„ е много кратък, още по-кратък, когато трябва да те дръпнат надолу.

Клюките, интригите и глупостите безкрайно  уморяват, уморява и обсъждането на хората, кой какво има или няма, как изглежда, къде е бил и какво е направил, бягам от тях, а когато стана свидетел на такива разговори,  те просто преминават покрай мен и ако темата не може да се смени, си тръгвам. Научих се да поставям граници. Оставих и стремежа да се харесам на всеки. Нямам време да живея и да изживявам чуждия живот.

С времето някак се научих  да се усмихвам и да крия своите проблеми, когато някой очаква, че трябва да реша неговите. Да внимавам в изказа и да се подхождам с уважение. Хората не са виновни за моите лични драми.

Гледам да удържам словесните стрели и да подбирам правилно думите, ако се наложи да поставя някого на мястото. Не се надявам на никого – да признаят усилията, да оценят това което съм направила. Научих, че човек струва, колкото изпълнението на дадената дума, а не само по даването й. Ако веднъж и два и три пъти те излъже един човек, ще те излъже и пети и шести, и така може до безкрай.

Пораствам и знам, че проблемите те правят по-силен, само ако им позволиш да те направят такъв, иначе просто те унищожават- бавно. Проблемите носят и болести, ако не се решат навреме. А понякога, просто трябва да боли, за да мине, и сълзите да измият раните, да изкарат навън всичко онова, което и тежи на душата .

Пораствам и  не търся перфектните хора, защото просто понякога, е важно някой да застане до теб и  с две думи да ти даде сила да продължи напред, а  хората, без които ти е зле са важните, тези които не те оставят, когато търсиш себе си някъде по дъното.

Научих, че като изгубя нещо, едва тогава усещам липсата му и тогава разбирам, че нищо не е било излишно, че е трябвало да мине достатъчно време, за да го оценя и да разбера, че е имало смисъл, че и това през което минавам носи такъв.

Научих, че семейството е изключително важно. Да има кой да те подкрепи безусловно  или пък да ти посочи слабостите, когато тръгнеш по лош път. Добрите родители са важни. Добрият пример на добрите хора, ако си имал късмет да видиш пред себе си е важен.

Миналото понякога се повтаря. Научих се да гледам към своето минало, за да се уча и да не допускам, доколкото мога,  грешките допуснати тогава. Научих се да внимавам какво мисля, защото мислите стават реалност. Особено негативните, те най-лесно повличат надолу.

С времето виждам и че най-голям успех постигат тези, които проявяват много труд, отговорност и постоянство, не най-талантливите. Най-добър живот имат  тези, които могат добре да балансират и знаят мярката и стойността на нещата. Най-силни и адаптивни са тези, които могат да се съвземат след всеки удар и да започнат живота отначало. Най-умни, тези които могат да приложат наученото. Най-богати, тези които винаги дават от себе си.

Още една изминала година и още една добавена лична. Една от малкото, които са подарени, да сме тук .

Когато нямаш нищо друго, обичай, когато няма кой, обичай себе си. Не проспивай живота и мечтите си.

И знам, че още съм далеч от това, което искам да бъда.

 

 Автор: Светлана  Димитрова,

rabotatami.com

Събуждане по български. Човеците насилници Х.

Една матрица на повтарящи се всяка седмица събития в България.И тук не става въпрос за познатите ни проблеми с корупцията, със здравеопазването, с разбитите ни пътища, недобре работещата ни съдебна система.  То на тях не се съпротивляваме, просто ги отчитаме като факт от действителността и живеем с тях. Става въпрос за нас хората, за човека и защо агресията и използването на физическа сила и дори отнемането на живот, станаха единствения възможен път за решаване на проблемите на толкова много млади хора. За един човек Х., който може да има много лица и имена, но участва в един и същи филм, със сценарий пропит от насилие. За нас човеците и какво се случва в нашите души, никой не говори.

Човекът Х. решава, че ще насили някой / изнасили, ограби, пребие, убие/, решението е на момента, това е неговото единствено решение, Х. не е научен, че има и други решения, демонстрацията и употребата на физическа сила е решението за Х. Х. е виждал, че други Х-та действат по този начин, че има ефект и така въздава лична справедливост и правосъдие, така се налага и се осъществява като личност в обществото. Х. е недооценен син на майка си българска и гражданин български. Х. няма страх от закона, за Х., държавата отдавана е вече закрита.За Х. всички, които не го разбират са к*ви, боклуци, п*раси. Х захвърления потомък на системата българска, неизвестен никому, освен, ако новините в седем не са решили да го направят такъв. Х. е част от българската матрица, Х.-татат обаче се много и матрицата, много скоро може и да се счупи.

Х. може да употреби и оръжие, но може и да не –  той е един силен български Х, който може да завлече някой в храстите и да го удуши, да удари една главичка или да строши кокалите за едната бройка. Х не чака, Х задоволява нуждите си и оправя положението си веднага.Х е първичен. Х е готов веднага да избухне.

Колко ли Х-та, „избухват„ нейде и докато четеш  това в България, в училища, на работа, в дома си, оставени без контрол и всякакви задръжки? Какво да правим с Х-тата?

Претръпнахме ли за лошотията и  какво става с нас, защо започнахме да се затриваме масово един друг?

Всеки ден в България слушамe и четeм за жертви, за деца и  жени жертви, за болни деца и техните майки, за случайни жертви. Убитата журналистка от Русе, дядото пребит за 120 лева, майките на болните деца, адвокатката затворена и пребита в кантората си в София. И това са примерите, които влизат в новините,  със сигурност, голяма част  от престъпленията не влизат в този поток.

Не помня имената на тези хора, не помня и лицата им. Те са далеч, съчувствам, после животът продължава. Едни от многото. Заравяне на главата в земята, знам че не е правилно това, което се случва. „Да чукам на дърво на мен да не ми се случва.„До там. Слушам и други говорят за това, което се случва в България за насилието във всичките му форми, което екскалира, чудят се защо става така, изнасят статистики и ни назидават от телевизията-психолози, социолози и представители на НПО-та, оправдават своите заплати, а представителите на държавния апарат, „работят по въпроса„. Поучават ни, защото всеки иска да е авторитет и назидател. Не правим нищо, с което да покажем, че не искаме това да се случва, и то продължава да се случва.

Някой трябва да дойде и да ни събуди.

Разрушени са много основи и най-лошото е, че успяха да минат като валяк през най-ценното в душите на хората- морала, уважението и зачитането на ближния, да  бъдеш научен  на почтенност, да отстоиш с мъдрост принципите си, да съумееш да видиш добрия пример от някого, а не  да рушиш, а виждайки го да изградиш нещо свое. И далечна е мисълта за идеален свят и че лоши неща няма да се случват, злото е част от човешката природа, още не сме го надраснали, но в България вече отдавна е взе превес.

Трябва някой да върже нишките и връзките между децата и родителите, защото там се гради човекът като личност и  какви ще бъдат отношенията му с хората в неговия живот, между учителите и учениците, защото освен, че се придобиват знания, там трябва да се учи за взаимоотношенията в обществото и правата и задълженията като гражданин на една държава, а и да развиваш свободно това, което носиш като заложби. Някой, който да върне вярата  в народа като едно цяло, което има общи интереси. Някои хора, които да бъдат примера, защото ние се учим и подражаваме един на друг.

Какво правим ние сега за промяната? Цъкаме. Цъкаме лайкове  и разплакани емотикони във Фейсбука, за поредното отишло си без време или пострадало дете. Цъкаме пред телевизора с дистанционното, докато вечеряме в седем и съчувстваме за малко, докато почне сериалът  в осем. Разцъкваме в кръчмата, щото там е и мястото да оправяме държавата. Цъкаме с език, когато чуем и комшията да вие от болка, нас да не ни достига такава тежка съдба, тц, тц…

Не може да има толкова проспани вечери и да бъде все същото, не може да продължава да се мисли, че ставащото е нормално и че нищо не може да се промени…

Светлана Димитрова,

rabotatami.com

снимка: илюстративна-Интернет

 

 

Даяна. Защо я видяха като заплаха? Силните жени, които променят света

….Не след дълго, след като часовникът удари в полунощ на 31 август 1997 г., принцеса Даяна е убита при трагична автомобилна катастрофа, заедно с милионера и богат наследник Доди Ал Файед. Спекулациите за катастрофата са много, като една от конспиративните теории гласи, че дворецът и британските разузнавателни служби имат пръст в това .Смъртта й остави света в покруса – благодарение на нейната харизма, благородство и ролята и на  кралска знаменитост. Даяна се превърна в любима фигура по света.

Тя никога не стана кралицата на своя народ, но остана и беше запомнена, като кралица в сърцата на хората, не само в своето кралство, но и по света, хората я разпознаха като тава. Принцеса Даяна е една от невероятните жени оставили следи в историята по много причини. Хуманитараната дейност е една от тях, тя слезе сред хората и даде положителния пример за благородство и благотворителност, привлече вниманието към различните и забравени от обществото хора – в болници, в хосписи, сред хората страдащи от СПИН, булимия, сред изостовените деца.Майка на двама сина. Всички знаем подробности за нейния личен живот и драматичните обрати, през които той преминава, докато  е съпруга на принц Чарлз, както и след техния развод, желанието да се самоубие, за да избяга от „студения и изпълнен с интриги и лъжи“ кралски дворец, депресията, от която страда след раждане, булимията, която отключва, след като принц  Чарлз а нарича„ леко пухкава„и за това как е знаела за Камила, още преди брака им и паралелната връзка на принца, нейните такива, неодобрението на кралския двор.

Сега това ни се струва невероятно, но ако през 1981 г. Даяна не се беше омъжила за Чарлз, светът никога нямаше да узнае, че тя съществува.

…Срамежливото обикновено момиче, дете на разведени родители, провалило се два пъти на матурата в училище и едва изкарало един семестър в колеж, едва ли би станало със собствени сили толкова популярна и обожавана личност, каквато е съпругата на престолонаследника.

Даяна не е била богата преди сватбата. Според британските закони титлите от разряд „пер“ (както и титлата на граф Спенсър) заедно с всичкото движимо и недвижимо имущество се унаследяват само по мъжка линия.

Даяна имала по-малък брат Чарлз и две по-големи сестри. Момчето щяло да наследи всичко, а сестрите ѝ успели да сключат доста изгодни бракове.

Когато Даяна официално станала приятелка на принца на Уелс, тя вече живее в Лондон от две години – първо при майка си, а после в апартамента, който ѝ бил подарен за 18-ия ѝ рожден ден. Тъй като момичето нямало по-специално образование, то се захващало с всякаква работа, при това без да се задържа дълго където и да било.

Известно време чистила срещу заплащане при по-голямата си сестра и някои нейни приятели, помагала в организирането на партита, работила като инструктор по танци за подрастващи деца, като детегледачка в американско семейство с фамилия Робъртсън, като помощник-учителка в Young England School и като помощник-възпитателка в детска градина.

Това работела Даяна Спенсър в момента, в който близките ѝ започнали активно да я насочват към връзка принца на Уелс и престолонаследник – Чарлз, като класически роман на Джейн Остин. Оставало само да се покаже пред очите на принц Чарлз (на когото всички придворни активно му търсели булка) и да го заговори.Чарлз бил впечатлен от скромността и чувствителността на Даяна, но изобщо не смятал да започва връзка с нея, още пък по-малко да се жени. До медиите достигнала информация, че принцът си е намерил нова приятелка и взаимоотношенията им станали обект на спекулации в пресата. Бабата на Даяна обаче била приятелка на кралицата-майка. Даяна нямала други връзки преди това, а изглеждало, по всичко, че ще бъде добро попълнение към „фирмата„ – да ражда деца и да бъде в сянката на мъжа си.

Последвал един тежък брак, завършил с крах, на който всички били свидетели, а и бил обречен може би н началото си и всички сме чели и чували.

През 1995 г., принцеса Даяна дава едно от най-забележителните си интервюта пред Мартин Башир от BBC1, в предаването им  „Панорама“ .В момента едно от най-популярните видеа в социалните мрежи е именно  този клип с участието на лейди Даяна и думите й, които показват, че тя е знаела, каква участ я очаква като една от силните жени, на нашето време.

БАШИР: Мислили ли сте, че някога ще бъдете кралица?

ДАЯНА: Не, не, не.

БАШИР: Защо мислите така?

ДАЯНА: Бих искала да бъда кралица на сърцата на хората, в сърцата на хората, но не виждам себе си като кралица на тази страна. Не мисля, че много хора ще искат да бъда кралица.

Всъщност, когато казвам много хора, имам предвид „предприятието„, в което се ожених, защото решиха, че не съм подходяща, изначално.

БАШИР: Защо мислите, че са решили така?

ДАЯНА: Защото аз правя нещата по различен начин, защото не действам по правилник, защото аз се ръководя от сърцето си, а не от главата,  макар че това ми носи неприятности в работата, разбирам го. Но някой трябва да излезе отвън, да обича хората и да им го показва.

БАШИР: Смятате ли, че заради начина, по който се държите, ще ви попречи да станете кралица?

ДАЯНА: Не,  не би ми попречило. Не бих казала,  че е така. Просто не мисля, че имам толкова привърженици в среда, като тази .

БАШИР: Искате да кажете в двореца?

ДАЯНА:  Те ме виждат като някакъв вид заплаха, а аз аз съм тук, за да върша добро, не съм човек, който разрушава.

БАШИР: Защо те виждат като заплаха?

ДАЯНА: Мисля, че всяка силна жена в историята трябва да върви по подобен път, мисля, че  силата е това, което  предизвиква объркването и страха им.Защо е силна? Откъде я има?  От къде я взима?Къде ще я използва? Защо обществото все още я подкрепя?

Светлана Димитрова,

използвана част от интервю на Мартин Башир, предаване „Панорама„ – ВВС1,/превод мой/

rabotatami.com

(Не)споделеното. Най-хубавото нещо, което може да ти се случи

Говорихме си с баща ми за любов, несподеляне и споделяне по принцип. И колко различни биха били нещата, ако не изпадахме в прекалено много мислене, а просто правехме нещата без много-много да му мислим, т.е. – аз де/ един вид„чукни самара, да се сети магарето„/. И също от позицията на времето и на акъла, който е щял, ако е бил по-млад да взима най -хубавото от живота. И двамата с мама по отделно са ми разказвали за своите любови и колко са били търсени и харесвани ( и все още си мислят, че са на по петдесет и няколко) –  навремето. Забавно ти става да знаеш, че и те са били„хора„ – някога.

Искаше да напиша  нещо за любовта, несподелянето, споделянето и живота, и да е нещо различно този път,  да не е само за работа, а за нещата от живота, как ги чувствам.

Хубаво, но трябва да ти идва от вътре, мен в поезията и в себеизразяването, хич ме няма, дивото си е диво, и ако тръгна да пиша нещо, даже пръстите ми се схващат на клавиатурата, и аха, да се роди някоя  романтична мисъл, ама то всичко хубаво е казано от някой друг, за поет пък хич не ставам. Най-много да объркам някой с моите мисли.

Сещам се за три познати, които са като живите ходещи любовни романи и ако бъдат чути от моите обяснения по любовните теми- споделяне и несподеляне, ще съм като на гърмян заек срещу техните изживявания и случки. А при някои хора нещата се случват след : „Zdr kvo mu pravish ?„във Фейсбук, колкото бързо си казват „здрасти„, толкова лесно си казват и „чао„, без отговорност, бързо, веднага и леко да минава всичко и при първата трудност е край, от клон на клон, от дърво на дърво, приказки за лъскави вещи,  бързи коли и леки мъже и  жени. Днес рядко се гледа да има първо приятелство, опознаване, да се изгради взаимно уважение, подкрепа, да се пази достойнството  – и това те кара да се държиш предпазливо и много да внимаваш и гледаш преди да се впуснеш в споделянето на каквито и да е чувства…

Любов и размисли

На ум ми идват едни спомени от училище, когато пишех любовни писма на момчета. Ама не, които аз харесвам, а на мои съученички, даже по-големи, влюбени и опитващи се да намерят, ключа към сърцето на своя пъпчив и хилав възлюбен. Четях любовни романи, не че ми беше работа, но нямаше кой да контролира, какво чета – гледаха ме с книги, ама какво е било съдържанието на тези книги, само аз си знам. Това –  Скарлети, Еймита, Елизабети и Джейнове и  техния разум, чувства, гордост и предразсъдъци, бързо пускаха корени в моето съзнание и черпех вдъхновение за любовните писма, които пишех- уточнявам, че и представа съм си нямала, за какво иде реч, но нормално е да прихванеш от това, което четеш( сигурно от някоя Емили) и  да го пресъздадеш писмено по някакъв начин. Ама бях и хитра, гледах да няма твърде бляскави и грандиозни писмени изпълнения от рода на: „Ще превърнеш сърцето ми в пепел, любими!„ и бързо хващах изказа и духа на влюбената лирическа героиня, които да звучат правдоподобно пред младия ерген. Лирическата героиня доволна, аз приятно развеселена. Да няма да пишем писмо на Крисчън Грей, я?  Обикновено хващаше дикиш – писмото…И принципно си бях кротко дете, ама и сега съм си дивачка, след много години, по мой си начин…

И тук ми е мисълта за страха от отхвърляне, провал, несподеленост и това да се представиш по възможно най-добрия  начин, еволюционно, сигурно се заражда още някъде с осъзнаването ти като човече-младеж. И в онези години  започваш да си задаваш въпроси, да осъзнаваш, да изпадаш във вътрешни противоречия, та и възрастните са така, болката си е болка на всички възрасти, за каквото и да е, провалът си е провал в любовта и във всичко останало .

И след всички съвети, които можеш да дадеш на някой, ти си също толкова прецакан, че и в пъти повече и имаш нужда да споделиш, да обърнеш една ситуация с хастара навън и да получиш мъдър съвет или просто леко побутване и кураж  да действаш. И да, може да извършиш неподозирани глупости, колкото и всички останали и да се чудиш после, въпреки цялата ти логика – „аз ли бях това или не съм„. И да не се заричаме, че нещо е невъзможно да ни се случи и понякога десетте предпазни стени, които сме заобиколили себе си, за да се предпазим да се срутят, като пясъчна кула и вихъра на чувствата така да ни завърти, че дълго да ходим като леко болни…

Трудно е да споделиш нещата, които касаят сърцето – най-голямата ти болка, любов или мечти. Още по-трудно, понякога на този, когото харесваш или пък да кажеш това, което най-много ти тежи  или пък да се пребориш за това, което наистина мечтаеш.

Винаги минава една мисъл: „Ами, ако заболи?„,„Ами, ако се проваля?„ ,„Ако това, което споделям, не бъде споделено?„.Трудно се събира разпиляното  от провала сърце и страха от бодежа, който изпитваш след това. Просто, защото не всички се доверяваме толкова лесно и за завиждане са тези, които я карат по-леко през живота, така и трябва сигурно, в такива времена живеем. Обаче, така или иначе, ако нещо бъде несподелено ще боли, по-добре да го изречем на глас, от колкото да си останем с мисълта:„ Какво би било, ако го бях направил?„

 

Споделянето…

Всичко е по-хубаво, когато е споделено с някой. Сам човек не е за никъде. Не с всеки, но винаги можеш да усетиш онези хора, които чувстваш, като все едно с тях си вкъщи и може да споделиш това, което носиш. Не ги пускай и не се отказвай от тези хора или специален човек, въпреки границите, разстоянието и всичко друго възможно, което ще стои като обстоятелство и ще иска да ви отдалечи. Разговорът за всичко и нищо и дългите мълчаливи паузи, които не ти тежат, шеги, на които заедно да се смеете, даването на кураж, когато си навел глава, знанието на всички криви в характера , и въпреки това решението да застанеш до него и той до теб, винаги да знаеш, че е някъде там, макар и не винаги физически до теб, усещането за това, че на някой му пука и значиш нещо и , че ще те хване, когато тръгнеш да политаш назад.

Днес трябва да е по-хубаво от утре и да го правим по-хубаво от утре, защото утре може и да не дойде. Времето минава и не бива да изпускаме хубавото от живота. И днес трябва да действаме и да се движим дори и бавно към това, което обичаме. Не сме по-големи от живота, не сме вечни и нищо не е вечно, това го осъзнавам, колкото повече от времето ми минава  и просто искам да намирам и хубавото сред всичкия този фалш и да срещам честни и открити хора, които не крият нито доброто, нито лошото от себе си, борят се с живота и са до теб ,въпреки теб. И да споделяме чувствата си, да не объркваме сами живота си, всеки иска да се чувства нужен и да значи нещо.

Добрият човек, който да имаме, имаме или можем да имаме до себе си, е най-големият късмет, който може да ни се случи и това е един от смислите на живота.

Светлана Димитрова,

rabotatami.com

Искам да избягам някъде много надалеч. За да не забравя,че съм човек

Искам да избягам на най-далечното място. Ей, така с една раница и никога да не се върна, ама никога. И да започна отначало, от дъното и да оставя всички безсмислени битки и идеализма си в една кофа за боклук. И да ме няма, и ей така, да се родя отначало на половината на живота си, не знам, колко ми остава и някой да изтрие всички погрешни програми на моето мислене. И не е бягство от живота, а е заради обич към самия живот. И не е нито за пари, нито заради желание за повече, не е и заради някой човек, не е  това. Просто в един момент се натрупват негатив след негатив, трупат се от понеделник до неделя, от януари до декември и в един момент се натрупват достатъчно, за да си кажеш: „Достатъчно!„и искам друг смисъл.

Просто искам да ми е нормално. Искам да обичам.Искам да ми е спокойно. Да живея на хубаво място, където има ред и е чисто . Където точността се цени. И думата е дума. Където, когато отиваш да вършиш работа, не влизаш със страх, че зависиш от настроението на някой. Където, като идеш на лекар, не те е страх.Където мястото на фаса е в боклука. Не искам да ме е страх да живея. Животът е нещо  хубаво.

Не искам да забравям, как се обичат хората. Не искам да губя вярата. Не искам да имам десет предпазни стени, когато общувам с някой. Искам да общувам с човечни хора. И с хора, които дават надежда.

И  искам хората да ми се усмихват, дори и фалшиво, да са любезни и  където всеки си гледа неговата работа. Искам хора с открити погледи, когато ги погледнеш и да виждаш нещо в тях. Не искам сивото на хората, не искам сивото на сградите. Искам да съм сред хора, които искат да живеят и не спират другите да живеят.

Искам да съм там, където е топло и има светлина. Там, където може да е мой дом и да усещам, че хората са моите хора. Искам да избягам много, много далеч…

С. Димитрова

 

 

Стив Джобс:„Как може да те уволнят от компания, която си създал? „. Да започнеш от начало и да се върнеш триумфално

Стив Джобс  е американски предприемач и изобретател. Той е съосновател, председател на борда на директорите и главен изпълнителен директор на Apple Inc. Заемал е длъжността изпълнителен директор на Pixar Animation Studios, а през 2006 г. става член на борда на директорите на The Walt Disney Company, след закупуване на Pixar от Disney. Продуцент е на филма Играта на играчките (1995). Стив Джобс е знакова фигура в света на високите технологии. MarketWatch го определя като CEO на десетилетието, а списание Fortune го поставя начело в класацията на най-умните хора в света на високите технологии. През 2010 г. оглавява класацията на MediaGuardian като номер едно в медийния бизнес.На 5 октомври 2011 г. Джобс умира в Калифорния на 56-годишна възраст, седем години след като е диагностициран с карциноиден рак на панкреаса. Неговата страст да създава функционални и елегантни продукти му спечелва верни последователи по цял свят./wikipedia.org/

По-долу, ще прочетете част от една вдъхновяваща речn на Стив Джобс, която е произнесена е на 12-ти юни 2005 година по време на церемонията по дипломирането на випуск 2005 на Станфордския университет. В нея той разказва за това, как е създал Apple, бил е уволнен от хората, които е наел, създал и други успешни компании и се е завърнал триумфално в Apple.

„Аз бях късметлия – на ранен етап от живота си разбрах какво обичам да правя. Воз (Гари Возняк – съосновател на Apple )  и аз създадохме Apple в гаража на родителите ми когато бях на 20. Работихме здраво и за 10 години Епъл се разрасна от нас двамата в един гараж до 2-милиардна компания с над 4000 служители.  Година преди това бяхме пуснали на пазара най-доброто си произведение – Макинтош – и аз току-що бях навършил 30.

И тогава ме уволниха.

Как може да те уволнят от компания, която си създал? Ами, тъй като Епъл се разрастваше, ние наехме на работа човек, който аз смятах за много талантлив, за да управляваме заедно компанията и първата година нещата вървяха добре. Но после нашите възгледи за бъдещето започнаха да се разминават и накрая се скарахме. Когато това се случи, бордът на директорите застана на негова страна.

Така на 30-годишна възраст аз бях уволнен. И то доста публично. Фокусът на моя съзнателен живот си беше отишъл и това направо ме разби.

В продължение на няколко месеца не знаех с какво да се захвана. Чувствах, че съм разочаровал предишното поколение предприемачи, че съм изпуснал щафетата, която ми е била предадена за да я продължа. Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс и се опитах да им се извиня за това, че прецаках нещата. Бях се провалил публично и дори мислех да напусна долината. Но бавно осъзнах, че все още обичам това, което правя. Обратът на събитията в Епъл не беше променил ни най-малко това. Бях отхвърлен, но все още бях влюбен. И така реших да започна отначало.

Тогава не го осъзнавах, но уволнението ми от Епъл беше най-доброто, което можеше да ми се случи. Бремето на успеха беше заместено от лекотата на това да си отново начинаещ, да си по-малко уверен в каквото и да е. Това ми даде свободата да навляза в един от най-творческите периоди от живота си.

През следващите пет години създадох компания, наречена NeXT, друга компания с името  Pixar, и се влюбих в една невероятна жена, която ми стана и съпруга. Pixar създаде първия в света филм с изцяло компютърна анимация – „Играта на играчките“ – и днес е най-успешното анимационно студио на света. В забележителна поредица от събития, Епъл закупиха NeXT, аз се завърнах в Епъл и технологията, която бяхме създали в NeXT е в сърцевината на сегашното възраждане на Епъл. А Лорийн и аз създадохме прекрасно семейство.

Уверен съм, че нищо от това нямаше да се случи ако не бяха ме уволнили от Епъл. Лекарството беше горчиво, но предполагам, че пациента се нуждаеше от него.

Понякога животът те удря с тухла по главата. Не губете вяра! Убеден съм, че любовта към това, което правя беше причината да продължа напред.

Трябва да разберете в какво сте влюбени. И това се отнася не само за работата ви, но и за личния ви живот. Работата обхваща значителна част от живота ви и затова единствения начин да сте наистина доволни е да правите нещо, което смятате за значимо.

А единственият начин делата ви да са значими е да сте влюбени в това, което правите. Ако още не сте го намерили – продължете да търсите! Не се отказвайте! Сърцето ще ви подскаже когато сте го открили. И като всяка страхотна връзка, тази също ще стане още по-добра с времето. Така че, търсете докато го откриете. Не се отказвайте!„

 

Не е само Корнуол. И не от вчера има роби и мълчим. Затварянето на очите на държавите

Не е само Корнуол. И не е от вчера, това че българите, като икономически уязвими, често биват принуждавани, а и самопринуждавани от безпаричие да започнат каквато и да е работа. Защото гладът убива. И когато виждаш една светлина в тунела, започваш да работиш каквато и да е работа, за да оцелееш.

Такива случаи има и  в Англия, Германия, Гърция, Испания, навсякъде в Европа. Жертви са икономически уязвимите  – било то българи, румънци, поляци, сърби, без значение е националността. Но проблема е проблем, явно когато достигне до медиите, което е жалко.

И нека не говорим за това, че жертва на трудова експлоатация са само нискообразовани хора. Това не е вярно, когато примката се затегне, човек гледа само как да оцелее. Когато заплащането не е подобаващо човек лесно може да се откаже от законните си права – да затвори очите си, въпреки своето съзнание, че това не е правилно и че бива ощетен – било относно заплащане, неспазване на работно време или създаване на минимални условия на труд.

Не съм психолог, но масово българите не могат да излязат и да застанат пред проблема да защитят себе си. Имаме една много хубава народна поговорка: „ Преклонена глава, сабя не е сече.„, и правилно сме описали себе си.

Друг  фактор е, че сме обезверени. Нямаме вяра в собствените си сили и възможности. А много хора са до такава степен пречупени психически и не могат да взимат сами решения,че трябва някой да им покаже посоката, как да действат. И няма лошо, стига да имат съзнанието, че им е необходимо такова съдействие и да получат адекватна закрила.

Хората нямат вяра и в институциите. И за това рядко прибягват до тяхното съдействие при нарушение на техните права. Инспекцията по труда, НОИ, НАП, синдикалните организации, омбудсман, Бюра по труда, различни организации и комисии? Всички се издържат с  парите на данъкоплатците и служителите на държавна служба са длъжни да съдействат и действат съгласно правомощията си в защита и съдействие при осъществяване на вашите права и задължения. За това са държаните служители – в служба на народа, а не някаква далечна, неоткриваема и страшна химера. Не се притеснявайте да давате гласност и чрез нас, за отказано ви съдействие, бездействие или други порочни практики, на които сте станали свидетели. Тяхната роля в държавната структура и правомощия дадени им от закона, повеляват това.

Нека първо сами да се научим и да изкореним мълчанието и отказът да бъдем активни, както в собствените си животи, така и с това, което се случва в държавата. Защото това е което искат от нас – да бъдем бедни, необразовани, непросветени и неединни. Една удобна маса от хора, която е лесно манипулируема. Едни с други не се уважаваме и зачитаме. На всички страни разпилени, като стадо без овчар. Хапем се, плюем се, но се обединяваме, когато трябва да дръпнем надолу някой в казана, та да не види бял ден. До тогава всеки може да бъде изложен на риск от трудова експлоатация.

 

Днес ще бъде новината за български роби в Корнуол. Утре може да чуете за такива в някоя ферма или завод в Южна Италия, а и не се заблуждавайте и че в стожера и пример за европейска демокрация и ценности Германия няма да има такива случаи. И не е само във ферми и заводи, ами жената в Гърция, която гледа някоя  баба за петстотин евро, тя роб ли е и съзнава ли изобщо това или го съзнава, но няма друг избор? И тези хора са удобни, ако те не искат, ще дойде следващият, който ще е съгласен на тази работа.

И някои ще надигнат гласове и ще кажат, че хората попаднали в такава ситуация сами са си го избрали или да са внимавали повече в началото. Когато си на ръба на глада, безизходицата и оцеляването, не мислиш много за трудови права, за теб е важна работата и парите. А и вярата, че положението няма да бъде същото, вярата на думите, че утре ще ти бъде изплатена или увеличена заплатата, че утре ще бъде подписан трудовият ти договор, че ти внасят осигуровки и че условията на труд ще станат по-добри, и още, и още… И за това има хора, които използват тази слабост, а други хора се подвеждат. Не всички са еднакви, не очаквайте и че щом вие постъпвате коректно и почтено, същото ще бъде отношението спрямо вас.

Държавната намеса?

Не мислете, че само българската администрация може да е неработеща и неефективна. Навсякъде има корупция в някакви измерения, а и това са едни удобни роби, защото в тези развити икономически държави, все по-трудно се намира евтина работна ръка. Какво по-лесно от това да намериш един новодошъл чужденец, който тепърва се ориентира на пазара на труда или някой на когото това му се струва, че е единственият шанс? А проблемът винаги може да бъде решен, ако има достатъчно воля за това и те го знаят. Държавната власт се простира навсякъде и могат да бъдат наложени съответни адекватни мерки за прекратяване и съблюдаване на нормите на трудовото законодателство.

 

Във всички страни в Европа реално има институции със същите функции като НОИ, НАП, Инспекцията по труда, Министерство на труда и социалната политика, различни международни организации, които могат да укажат съдействие и подкрепа при нарушение на трудовите ви права, като и обмена на информация и координиране между тези институции и организации между тях е много добър. Не се притеснявайте да сигнализирате компетентните органи, дайте публичност, ако не срещате, необходимата подкрепа, явно и общественият натиск може да има своето решаващо значение за положителен резултат. И гледайте също така да потърсите подкрепа на вашите близки, защото при всички положения ще бъде необходима както морална, така и парична такава, освен от тази, която институциите ще ви укажат.

 

От близо двете години и половина, от както е създаден нашият сайт се убедихме, че масово българите не знаят трудовите си права. Написахме и качихме десетки статии, към кого да се обърнете, какви са вашите права и задължения и ще продължаваме да го правим и да подкрепяме с най-важното в наши дни – с информацията. Под всяка статия, съм насочвала да се консултирате, за това, което не разбирате, има хора, които са учили, за тази работа, една консултация би ви спестила редица бъдещи проблеми, породени от незнание. И като адвокат много пъти съм се сблъсквала с такива случаи. Когато сме болни – ходим на лекар, а се тормозим месеци наред, ако имаме проблеми на работа, без да потърсим реално съдействие и съвет, как да продължим напред. И това не е срамно, има знаещи и можещи хора в своята област.

Най-елементарно – потърсете с търсачката в нашия сайт за трудовия въпрос, който ви интересува. Има материали от това какво е необходимо да знаете преди да заминете в чужбина, към кого да се обърнете при нарушение на трудовите ви права, компетентни институции, както и какво да знаете при сключване на трудов договор, обезщетения за безработица и още много интересни теми, които биха ви били от полза за вашата работа.

Знайте трудовите си права с нас!

*Ако желаете да споделите своя опит, позиция или мнение,  критика или несъгласие, предложение за тема, дискусии, ще се радваме да го оставяте в коментарите под статиите, четем ви, въпреки че не може да отговорим на всички персонално, но уважаваме вашите позиции и за това сме оставили възможност за коментари! Благодарим Ви!

Автор: Светлана Димитрова,

rabotatami.com

 

 

Из малките селца в Родопите. Какво можеш да видиш през 21 век?

 

Всяко място си има своя дух, който те кара да се чувстваш по-различен начин.  В Родопите има някакво безкрайно спокойствие, усещане за безграничност, безвремие и твърдост, сякаш нищо не може да събори планината, и  каквото е било пак ще бъде. Мирис на смола, разцъфваща зеленина  и мекици рано сутрин през пролетта, прясно окосеното сено   и набързо изядена филия под дебелата сянка на орех на къра на обед  през лятото, и светулките вечер; есента и звука на резачката, дюли, вряща лютеница и мъгла, която се спуска като було на булка, и зимата, която е толкова родопска, че ти се иска да я изкараш цялата под някое халище, а кюмбета цяла вечер да пука и да гледаш как пламъците си играят върху стената, истории за мистерии и подивели мечки…

В първите минути, когато не си се връщал от много време  в Родопите, тялото ти реагира на надморската височина, и дори започваш да дишаш по различен начин, защото въздухът става по- чист. Интересно е, да водиш  приятели за първи път в планината, защото всеки има своя представа или предварително изградено предубеждение, какво го очаква там. Големите къщи, които са на по няколко етажа, чистите и поддържани дворове на все още малкото останали хора, вкусната храна, както и приветливостта и нескритото любопитство към новодошлия, могат да те изненадат приятно. Да те спрат на улицата, да те поздравят и бързо да намериш нови приятели, докато не разбираш половината от думите, които  хората ти казват, ако те попитат „Оти?„, знай че е „Защо?„, „Я съм.„ е „Аз съм .„, а че ще се обръщат към теб на „бре„,       „ ре„ и „мъри„, значи те те чувстват свойски и може само да те радва.

За да усетиш духа на планината, трябва да посетиш някое от малките селца, където времето сякаш е спряло. Връщаш се десетилетия назад. Отвори картата и се подготви за следващото пътуване, ако никога не си бил там. Пред спретнатите къщички, винаги може да срещнеш, някои достолепно изглеждащи, с добри очи дядо или баба, които мъдро разнищват последните селски новини или обсъждат преминаващите хора, а после всеки захваща своята си работа. И да, родопчани ги познаваш по дълбокия поглед, носещ мъдрост, смирение , търпение, твърдост и доброта.  Времето наистина е спряло, а от някои села, последните къщи вече се досрутват и в тях път си е пробива природата. Тъжно е.  А домът за родопчани е нещо свято, всяко поколение е гледало да помага на следващото, децата и внуците да имат покрив и всички да живеят на едно място, да има млади, когато възрастните остареят, за да има кой до ги гледа. Който е посещавал, някога тези села, знае, че е нямало празна градина, празен обор и празен хамбар. Днес големите градини с картофи, тютюн, фасул , които са били основния източник на доходи са рядко срещани, няма ги и мандрите, защото почти никой не гледа крави –  по-евтино е да купиш една кофичка мляко със съмнително качество. Но почти всяко семейство все още е запазило малките градинки, където  отглеждат за себе си домати, краставици, лук, фасул, чушки, картофи и тикви, колкото да има за зимата.

Ако искаш да намериш хубаво лавандулово поле за така модерните снимки, тук са местата, защото през последните няколко години това стана един от основните поминъци на местните хора.

 

Дори да излезеш според сезона в гората или на някоя ливада- никога няма да се прибереш с празни ръце – навсякъде има мащерка, жълт кантарион, сърнели, шишарки, къпини и шипки, които да събереш за зимата, която тук продължава понякога и до средата на април, а печките се припалват и до май.Храната е толкова вкусна, че не усещаш, колко бързо си изял няколко парчета пататник, клин, качамак или баница, и след това дълго лежиш и не можеш да станеш.

На места, в тези села, има опити за развитие на туризъм. Градските хора все повече се връщат с любопитство към природата, желаят да избягат от стреса на градската рутина, от излишната помпозност и забързаност. А някак естествено Родопите привличат със своя дух, който въпреки опитите да бъде пречупен, си остава широк, гостоприемен и готов винаги да изпее още една родопска песен, за любов, тъга  и една хубава девойка, която сипва вино, на пиещия лирически герой. А родопският лирически герой разбира от ракия, кръчми и хубави девойки, и не случайно след втората чаша разгърдва музикалния си талант и въздига хайдушкия си дух, докато примирена родопчанка сипва поредната чаша, реже шопска салата, и хвърля по едно око на телевизора за любимия сериал…

Ако се разходите в едно такова село, може да видите, че в почти всички има една голяма училищна сграда и поне по един цех или завод – рушащи се и затворени. Ако мине някой чужденец би си помислил, че е имало война или тежка криза.Времето е спряло някъде в средата на деветдесетте, докато е кипял живот, като на места сякаш сюрреалистично и не на място, се опитва да си проправи път новото.

И малкото останали млади хора, вече обмислят да излизат и да работят извън мястото, където са, или  вече са работили и се връщат, само временно към следващата спирка на живота. Младите ги няма и това е видимо, повечето са на работа в Гърция, Испания, Англия, Италия, Германия или Холандия.

„Идвам си само да видя родителите, да закрепя някоя дупка по къщата и на лекар. След първата седмица на радост, вече започвам да се ядосвам на неуредиците и си тръгвам със смесени чувства на тъга и яд, че нищо не може да се промени, дори свестен майстор трудно може да намериш и да имаш пари. Пари ще пращам, но няма да се върна.„- казва Радка, която дълги години работи в Гърция.

А младите хора правят промяната и може да задвижат едно място да върви напред. Младите останали там родопчани, рядко се решават  и на дете. А само преди едно поколение, това на техните родители , баби и дядовци, са били част от многобройни родове, с многодетни семейства. Излезлите веднъж, образовани и можещи млади хора, много рядко се връщат назад, защото дори техните родители не го позволяват, да започнат работа е много трудно, защото само, който е бил там може да усети какво влияние указва, на кой човек си човек, какво ми носиш, кой е вуйчо ти, леля ти и двадесет и третият ти братовчед, в коя партия си и от страната на управляващите ли си, бил ли си активен по време на избори.

И тук, като и на други места в България, може да видите големите бели табели, които указват, че на това място е осъществен проект с пари, отпуснати от някоя от програмите на Европейския съюз. От някое училище, екопътека, път или читалище. И програмите и проектите са един от основните източници на приходи за хората в района.

От местните хора, както и в останалите места в България, може бързо да разберете, кой е местният феодал, кой ще спечели дадена обществена поръчка, къде колко пари са потънали и кой на кой е човек и кой му трябва, за да му се свърши работа. На върха на хранителната пирамида в тези малки населени места, обикновено е кметът, заместник-кметът, председателят на общинският съвет и свързаните с тях фирми – техни собствени или тези, които щедро са финансирали тяхната изборна кампания, и са поставени с тази цел там. Бизнесът и хората също са зависими от тях, както и често личните отношения с властимащите…

Слушал ли си родопска песен? Настръхваш, и сякаш една невидима  мощна сила отваря нов свят пред теб, сила, която възражда и ражда светове, борбата на дух, който побеждава, това са Родопите – една безкрайна, търпелива, твърда и спокойна душа,  твърдината българска.

Автор: Светлана Димитрова,

Снимка: Илина Станева

rabotatami.com

 

 

 

 

2018: писмо до себе си,признаване на грешки и цели

Тази година мислихте ли какво искате да постигнете или какви са вашите цели за предстоящата нова година?Звучат ли ви познато фрази като – „От Нова година започвам начисто“, „От 1-и януари ставам друг човек“?Този път, аз реших, че няма да пиша списък с желания или постижения, а това, над което, е нужно да поработя. Също така смятам да покажа въпросния списък на мои близки хора, чието мнение ценя, за да ми дадат след една година време оценка, изпълнила ли съм го.Вие бихте ли си признали личните грешки и слабости, готови ли сте да се погледнете от страни и да поработите над тях?
 Ще отделям повече време за себе си. Ще ходя редовно на спорт. Ще имам повече време за близки и приятели. Ще спестявам. Ще отстоявам повече себе си и своите позиции. По-малко ще се ядосвам  и ще се усмихвам повече. Ще завърша проекта, който започнах.Ще завърша магистратура…
Така обикновено започваха моите планове всяка година.„Ще„, ама всичко след първите дни на новата година, и тогава обикновено всичко тръгва в старото русло, и мога да обвинявам само и единствено себе си… Така че заменям „ще„ с „да„.
И в края на всяка година всъщност осъзнавах, колко много съм пропуснала. За пореден път.
Съзнавам, че да има човек промяна в живота си, сам трябва да промени първо себе си. И щом всеки път нещата се случват по един и същи начин – причината съм аз.Последните години доста се промених  и поработих над себе си, в тези аспекти, които виждам, но е необходимо още повече.
Това, което трябва да променя в себе си:
Не ми харесват много от нещата, които правя и начина, по който ги правя. Гледам да работя върху тях, но това което често ми липсва, е дисциплина и тенденции да отлагам съществени  решения  за своя живот, както и по- често аз да съм активна страна и да поемам инициатива за промяна както в личния, така и в професионалния живот, защото иначе живота ще си мине така, и нищо съществено няма да съм свършила и ще се чувствам недоволна от себе си. Другото, което ми се изплъзва, е лична организация.
 След това. Притеснения, премисляне, задълбочаване и забиване в мислите. И разиграване на ситуации, които не са се случили, но в голямата си част с негативни очаквания. В миналото- често премълчаване  и неотстояване достатъчно на себе си . За какво и за чии..?
 Когато допусна грешка, просто да я поправя и дотам, и да продължавам да вървя, без да се връщам назад. Каквото било е било.
Също и да организирам по-добре времето си. Това пак с цел да се спре отлагането и моето бягство от някои ситуации. Когато нещо трябва да направя, да го направя на момента, без да изпадам в излишни разсъждения и вътрешни колебания.
Да давам повече шансове. На хората, на различни ситуации. Все пак мисля, че имам някакъв вътрешен компас, време е просто да оставям нещата да се случват и да отварям, вървейки, много нови врати.
Цели за 2018 година:

1. Да  преследвам мечтите си. Да довърша проектите. Аз да съм активната страна. Да съм щастлива за малките неща.

2. Да изразявам повече чувствата си. Да показвам своята признателност на близките и важни за мен хора. Да им показвам моята благодарност  и уважение и да правя, каквото мога за тях. Да позволявам да бъда обичана.

3.Да се изправям всеки ден срещу страховете си, защото знам, че ги има – страх от провал, от разочарование и отхвърляне.

4. Да правя всеки ден по нещо ново, колкото и малко да е то. Да срещам нови хора. Да посещавам нови места. Да науча нещо ново.
5. Да съм по-организирана и дисциплинирана и да ставам по-рано. Всеки ден да създавам или да помагам.
6. Да се движа, да се грижа за себе си – за здравето и външния си вид и средата, в която се намирам.
P.S. Идеята,  за да напиша това, е взаимствана от други статии на различни хора, които ме вдъхновиха и аз да създам моя списък.
Автор:
Св. Димитрова,
rabotatami.com

Много хора са по-добри от Джордж, но само той го направи.Това, което не напуска мислите ти – бори се за него

В едно интервю с майката на американския писател Джордж Ейд, с човек, който не харесва книгите му и е достатъчно недискретен да я попита за капризния стил на Джордж, тя не издържа, идва и до гуша и заявява:

„Е, знам, че много хора могат да пишат по-добре от Джордж, казва тя, но Джордж го направи, а те не.„

Истината е: няма разлика между да имаш мечта и да не направиш нищо, и изобщо да нямаш мечта. Така че, ако не възнамеряваш да правиш нещо с идеите и мечтите , които ви осеняват, най-добре изобщо не се мъчи.

Но какво би станало, ако мечтата стане реалност?

Не стигай до там след време да казваш:„Ех, ако бях направил“… това или онова.

Каквото и да живее във вашите мечти се бори за него и опитай. Ако мисълта за даден човек, за ново преживяване, работа, да се усъвършенстваш или каквато и да е лудост не напуска съзнанието ти – изживей го. И не си измисляй предлози, за да се скатаеш и да не се впуснеш в битката.

Животът е леко перверзен: колкото повече търсиш в него сигурност и стабилност, толкова по-малко ги намираш; и обратното – колкото повече си склонен да опитваш нови и нови възможности, за да се бориш, толкова повече нараства вероятността да намериш жадуваната надеждност.

 

Направи го дори да сгрешиш…

Когато се захващаш с нещо ново и непознато, най-вероятно ще направиш доста грешки. Мисълта е неприятна, но това е истината.Колкото по-скоро приемеш този факт, толкова по-бързо ще се адаптираш . Приемай грешките си като урок, а не като наказание. Колкото по-рано осъзнаеш, че животът не е само шестици, а да получиш тройка пак продължаваш напред, е по-добре за по-нататъшното ти развитие.

Силата на характера, това е умението човек да доведе замисъла си докрай, дори когато първоначалният му ентусиазъм е поугаснал.

И не се отказвай, колкото и страшно да изглежда и при първия препъни камък, който ще се опита да те спъне. Новите неща може да пробужда страх, но в моментите, когато се чудиш как ще се справиш с тази бъркотия и целия страх, трябва да си припомниш всички малки успехи, които са били успешни благодарение на теб. Ако е тъмно, нека да е тъмно, колкото си ще, ако една врата е затворена и колкото, и да не се отваря, ще потърсиш друга, която да нариташ, важно е да продължаваш и да се движиш напред.

„Изгорете платната си„ – няма връщане назад!

Юлий Цезар и други генерали използвали тази техника, когато нахлували в чужда територия , като демонстрация за пред войските, която трябвало да покаже, че отстъплението е невъзможно – трябва или да завладеят страната, или да умрат.

Подготовката винаги минимализира всяка грешка…

Огледай нещата от всички страни, подготви се добре, ако се наложи, потърси съвет от хора, на които може да разчиташ. Не се съсредоточавай върху мисълта да бъдеш перфектен или как ще се изложиш, ако не успееш, а просто го направи и знай, че това са твоите уроци и път, който трябва да извървиш.

И животът не винаги е победа. Животът не трябва да се живее статично, като зрител, защото само там, където има действие може да  Давайте си шанс, така както ще дадете шанс и на хората.

Всеки път, когато проявявате твърдост при разочароващи обстоятелства, вие доизграждате своята устойчивост, издигате самоуважението си на нова степен и се изпълвате с по-голяма решителност – онова желязно качество, което ще ви помага да преодолявате препятствията, стоящи по житейския път на всекиго от нас.

А Страхът?

Страх има и ще има. Страх от отхвърляне, от провал, от самота, от обвързване, от загуба, измама, насилие.  Съмнения е имало и ще има. Недоверие към промените от страна на околните е имало и ще има.

Проблеми и липсата на запалителна искра в живота е имало и ще има, докато не започнеш да се променяш и осъзнато да създаваш собствения си опит. Приемай страха и се бори за мечтите си, продължавай да се движиш напред.

Освободи се от нуждата да се доказваш и да получиш одобрение. Не е нужно да правиш нищо, за да се харесаш да околните. Не е и необходимо да налагаш своята гледна точка, да доказваш че сте прав или да демонстрираш колко си добър.

Робърт Ронстад въвежда „принципа на коридора“. Успяващите хора се придвижват право към своята цел като по дълъг коридор, а пред тях се разтварят нови и нови врати, които биха останали незабелязани от тях, ако те си стояха на едно място.

Постоянното блуждаене в миналото или измисляне на варианти за бъдещето, води до раздуването на страховете до размери, които пречат да се мръднеш от мястото си.

„АКО САМО МОЖЕМ ДА ОСЪЗНАЕМ, ЧЕ  СТРАХЪТ Е ТВОРЕНИЕ НА МИСЪЛТА, ЧЕ СЪЩЕСТВУВА САМО В НАШЕТО ВЪОБРАЖЕНИЕ И НЕ МОЖЕ ДА НИ ПРИЧИНИ НИКАКВО ЗЛО, ОСВЕН ТОВА, КОЕТО НИЕ СИ ПРИЧИНЯВАМЕ КАТО СЕ ЗАНИМАВАМЕ С НЕГО, КАКВО ЩАСТИЕ БИ БИЛО ЗА ЧОВЕЧЕСТВОТО.„

Ако нещо продължава да не става и не става…

Промени начина и себе си, ако нещо продължава да не се получава по определен начин, винаги гледай себе си, ако нещо не се получава просто направи тези промени.

Айнщайн казва: „Лудост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различни резултати.„

И вярвай в себе си и обичай себе си първо, само така може да си човек и за другите.

Понякога, за да успеем, е нужно да спрем за малко, да сменим посоката, дори да отстъпим временно, за да направим ход в правилния момент. Нужно е да постигнем баланс между решимостта да действаме и нетърпението.

И търси вдъхновение да продължиш напред – от малките победи на хората, от хубавата книга в книжарницата, от случайната среща, която ти е донесла приятно изживявания, от откриването на нови неща, от добрите неща, които ти можеш да направиш за някой друг…

Светлана Димитрова,

rabotatami.com