Как българките си тръгнаха от България. Майки на война – далеч от дома


Знаете ли я тази история, защото аз я знам и чух с различни имена – това е история за далечните мами, майки и сестри – за момичетата – войни. За нея никой не говори, тази история не е важна за „ важните „, за тях се чува, когато стане трагедия в чужда страна или когато се изнасят статистики, че българите в чужбина са най – големите инвеститори в страната.

Та, тази история вече сте я чули – в квартала – и има много имена, тук започваме с това как откъснаха клончетата на нашето дърво… Това е една съвременна народна приказка. И докато в нашето народно творчество, всички свързваме в народните приказки българските мъже със силните герои , размахващи меч, а българките са пазителки на домашното огнище, какви ли героини, трябва да са българките в народните ни приказки днес, каква ли трябва да е тяхната народна приказка…

С началото на демокрацията хиляди българки заминали в чужбина, за да издържат семействата си . 1989 е била година на надеждите, на свободата, зимата на 1996 година на глада, на разбитите мечти, не са били сбъднати очакванията и от 800 дни, идвали демократи и социалисти, разбили се много илюзии и голата и бедна реалност, заудряла като бич хубавите български лица. България била бавно опожарена – заводи, земеделие, всичко бавно и неумолимо се срутвало под жежките и тежки лъчи на алчността, безхаберието и глупостта. Животът, в родината- земен рай си вървял – в мълчание.

Когато започнали да закриват заводи, училища, да съкращават работници – започнали от работливите българки. Обхванати от безпаричието, те търсели дълго време работа в родината, но не намирали такава –децата били гладни, покривът започнал да прокапва, а кредитите трупали лихви в банките . Пътищата български водели на никъде – тук власвало мълчанието и нищетата полека се възцарявала. Но света бил голям и както знаем от приказките -спасение дебне отвсякъде.

Чували били, че в чужбина плащат повече пари, че други пътища били открити, а и да не били, нашите момичета проправяли своя път на спасение далеч от родината. И така те тръгвали напред – с куфар дрехи, пари за първия месец, незнаейки понякога дори езика, но вярата в бъдещето ги водела . Спасението било, едно и също, но с различни имена – Атина, Рим, Берлин, Лондон, къщи, хотели, полета и заводи, плаващи кораби и далечни земи – там била новата им работа. Понякога не знаели, къде отиват, но знаели, че там е спасението. Хлябът струвал пари. Животът не можело да свърши така.

Медицинската сестра ставала чистач, учителката гледач на баба, инжинерката – камериерка, но нали знаели, че животът почвал отначало и трябвало да се борят. Така било на война, оцелявал, този който се приспособявал.

И ако булките в Родопите, били изпращани с „ Ела се вие превива„ , нашите момичета били изпращани от безмълвните погледи на роднините. Разделили се семейства, оставил се граден живот и нашите майки, сестри и приятели, тръгнали да спасяват семействата си.

На големия път вървели Радка, Христина, Галина, Николина, Мария, Виолета, Цветана– животът им започвал отначало. Желанието ясно – живот за тях и техните близки, да изучат деца, да съберат пари за дом, да помагат на майки и бащи.

И там имало живот , знаели, че трябва да се борят сами в чуждия за тях свят . Животът често бил несправедлива битка, но те винаги намирали начин да се изправят.
Понякога имали и нужда от подкрепа, но били толкова далеч, че нямало кой да ги защити – не знаем кое ги крепяло. Понякога и плачели сами, когато станело тъмно и никой не ги види. Плачели, но знаели, че спасението може и да струват много сълзи.

Витрините на магазините в странство били лъскави и лъскави госпожи излизали от тях – и нашите майки, дъщери и сестри в мечтите си виждали себе си в хубавата рокля отсреща, мечтаели за вечеря в ресторант със семейството, но броели парите, които трябвало да бъдат изпратени за България – за децата, за кредита, за родителите, за новия апартамент. Понякога, като малки Кибритопродавачки /знаете я хубавата приказка/, гледали щастливите семейство в отрещната къща и намирали сили да запалят искрицата на живота в себе си.

Вчерашните момичета излезли от малката къща с големи мечти били днешни войни в чужди страни. Вчерашните Пепеляшки – днешни войни, това е нашата нова народна приказка. Във всички нещо се счупило – и мястото заздравяло с белег носещ вечната борба за оцеляване, борба за близките.

Годините минавали, косите побелявали от мъдрост и борба – мама ставала баба, дъщерята имала собствени деца, синът довеждал снаха. Виждали се вероятно веднъж годишно на празници. Говорели по компютъра и вече не брояли левчета или центовете за разговор до България. Всеки имал свой живот, били създали нови познанства, изтекла много вода, всяка била горда със себе си, че постигнала много, че оцеляла и помогнала на други да живеят.

Ето така изпратили нашите момичета на война за оцеляване. Всяко само в далечна страна. Вместо да бъдат цвета на живота, научиха мъжкия начин на каляване на стоманата, това са нашите далечни смели момичета – войни.

Това не е тъжна история, а историята на прогонените момичета – войни, за нашите българки, история с много имена.Те тръгнаха напред да търсят спасение – за себе си и семействата си, те не се оставиха да бъдат победени.

Епилог / като за завършек/ :

И нека помълчим… Да помълчим за нашите момичета, защото това го можем най-добре, да гледаме и да мълчим. Защо позволихме това да се случи, защо се мълчеше, когато стотици хиляди души бяха прогонени, кой го позволи , дали някога сами ще си простим, че това се случи с нас. Понякога мълчим, дори повече от повече, дори…

Благодарим ви, че ви има големи и силни момичета – войни, ние знаем, че ви има!

rabotatami.com,

Светлана Димитрова

Снимки : Интернет

Препоръчанo за Вас

Коментари

коментирай