Правилата на Пипи Дългото чорапче. Колко по-лек е живота


Сигурни сме, че всеки един от нас пази детски мечти, подредени и заключени в малка кутийка от детството. Имаме си и мечтани герои, които сме искали да бъдем някога. Понякога обаче забравяме за тази си цел, затова решихме да припомним и на себе си и на вас кое е истински важното.

Пипи Дългото чорапче (на шведски: Pippi Långstrump, Пиппи Лонгструмп) е героиня от едноименната книга на шведската писателка Астрид Линдгрен. Линдгрен създава историята през 1941 г. Тогава тя гледа болната си 7-годишна дъщеря Карин, която я моли да ѝ разкаже историята за Пипи Дългото Чорапче (персонаж, който самата тя току-що си е измислила).Най-силното от всички червенокоси момичета на света с лекота може да научи всеки да позанае удоволствието от живота. Тя е 9-годишна, червенокоса, луничава, с две стърчащи настрани плитки. Живее във Вила Вилекула с малката маймунка на име Господин Нилсон и коня, който често държи на верандата и може с лекота да премести, когато пожелае. Нейни съседи са Томи и Аника Сетергpен — брат и сестра, чиито родители са винаги спокойни, когато децата им са с Пипи.Тя живее без родителски контрол и често се надсмива над възрастните — особено, когато тези възрастни са несправедливи или нечестни. Баща й пада в морето по време на буря и морето го отнася до остров Корекоредут в южните морета, където става „дебел бял вожд“. Той се връща в Швеция, за да отведе дъщеря си на острова, но Пипи отказва, тъй като е привързана към дома си и новите си приятели. Когато идва за втори път, тя тръгва с него заедно с Томи и Аника и преживяват няколко чудесни месеци на южния остров, преди да се върнат обратно в Швеция.

Ето и любимите ни цитати от най-вещата по темата – Пипи – бъдете усмихнати, защото тя отваря врати.

„Името ми е Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче, дъщеря на капитан Ефраим Дългия чорап, някога страшилище на моретата, а понастоящем негърски крал. Всъщност Пипи е галеното ми име, защото татко смяташе, че Пипилота е много дълго.“
„- Какво пише там? – заинтересува се Пипи.
– Пише: „Страдате ли от лунички?“ – обясни й Аника.
Тя бутна вратата и влезе в магазина, последвана от Томи и Аника. На щанда стоеше възрастна дама. Пипи тръгна право към нея.
– Не! – заяви решително тя.
– Какво обичаш? – попита дамата.
– Не! – повтори Пипи.
– Не разбирам, какво искаш да кажеш – учуди се дамата.
– Не, съвсем не страдам от лунички! – заяви Пипи.
Едва сега дамата проумя, но когато се загледа в Пипи, не можа да се въздържи и възкликна:
– Но, мило дете, цялото ти лице е обсипано с лунички!
– Ами, че да! – отвърна Пипи. – Но не страдам от тях, а си ги харесвам! ДОВИЖДАНЕ!“

„Но, Пипи, каза Томи, – можеш ли да свириш на пиано?
– Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала – отвърна Пипи. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения.“

„То наистина не си заслужава — каза Пипи. — Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход. – Пък и не умеят да си играят — отбеляза Аника. — Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш! – Кой е казал, че трябва, възрази Пипи. — Ако не се лъжа, тук някъде има едни хапчета… Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат.“

Защо вървя заднишком ли? – възкликна Пипи – Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да живее, както си иска?“

„Седя си в моята самота и така се надлъгвам със себе си, че да ти е драго да ме слушаш. Онази вечер, когато си легнах, скалъпих една опашата лъжа за някакво теле, което умее да плете дантела и да се катери по дърветата, и знаете ли, вярвах си на всяка дума! Това се вика добра лъжа.“

„Ние живеем, за да правим добро на другите хора. Аз например, живея само заради това. А другите хора, интересно те за какво живеят?“

„Защо жителите на Огнена Земя ходят на ръце? Защото всеки може да си подуха на ръцете, а я ти пробвай да си духнеш на краката!?„
„ Кой е казал, че децата непременно трябва да са сухи? Чувала съм, че студени разтривки каляват човека. Само тук у нас хората са си внушили, че децата не трябва да влизат в канавките. В Америка например канавките са така претъпкани с деца, че няма място за водата. Там ги държат цялата година. През зимата, естествено, замръзват в леда и само главите им се подават отгоре. Майките идват да им носят супа и кюфтета, тъй като децата не могат да се върнат за вечеря. Затова пък са здрави като камъчета! Честна дума!„
„ Човек просто не може да има такива уши. Поне у нас не. В Китай е по-друго. Веднъж в Шанхай видях един китаец с толкова големи уши, че ги използваше като наметка. Когато валеше, се свиваше под тях и му беше много топло и хубаво. Е, разбира се, за самите уши не ще е било много приятно. А когато времето биваше особено лошо, той канеше приятелите си да се подслонят под ушите му. Те се настаняваха там и пееха своите тъжни песни, докато дъждът престанеше. Всички много го обичаха заради ушите му. Този човек се наричаше Хай Шан. Да можехте само да го видите как тичаше сутрин рано на работа! Хай Шан пристигаше винаги бегом в последната минута, защото обичаше да си поспива сутрин и не можете да си представите колко беше сладък, когато тичаше и ушите му се развяваха подир него като големи жълти корабни платна.„

„- Девет години съм се справяла без някакви си таблици за уморение — каза Пипи. — Така ще си карам и занапред.“

„- Гледай ти! — възкликна Пипи и зажумя. — Та нима гледането струва пари? А аз по цял ден се разхождам и зяпам! Кой знае колко пари имам да давам за това!“

„— Бих искала да купя 4 литра люкарство — каза Пипи.

— Какво лекарство? — нетърпеливо попита аптекарят.

— Предпочитам такова, дето лекува болести.

— Какви болести? — попита аптекарят още по-нетърпеливо.

— Хм, ами да помага срещу коклюш, мехури по краката, болки в корема, червен вятър и ако случайно си напъхаш бобено зърно в носа и ей такива работи. Би било добре, ако с него може да се полират и мебели. Изобщо да бъде едно превъзходно люкарство.“

„-Три дне вече изнемогваме без емфие
-Но ние не използваме емфие
-Я кажи Томи, кои хора остават по- често без емфие, тези които го използват, или тези, които не го използват?
-Разбира се, че тези, които не го използват.
-Тогава съм написала истината, нали?„

„Можете ли да заспите без приспивна песен? Аз винаги трябва да си попея малко, иначе не мога да мигна.„

„ Дали е трудно да се лети? Човек сигурно би могъл да се научи да лети надолу. Но положително е по-трудно да се лети нагоре.„

Препоръчанo за Вас

Коментари

коментирай